Есе на тема:  „ Елин Пелин – певец на българското село “

Елин Пелин е писател, който отчетливо въплъщава наблюдението върху характера на литературното творчество чрез умението да обработва разказа и повестта, и да твори смислен и неповторим творчески концепт за различните лица на света. Писателят описва основните инструменти- пейзажът, диалогът и автоцитирането, за да създаде текстове, в които трагичното и комичното се преплитат, сатирата и карикатурата компенсират позитивния рисунък, а моделите на фолклорната приказна традиция са премислени в плана на композиционните решения. Певецът на българското село създава творчество, в което най-висшата ценностна мярка за нещата е човекът и нравственият закон, сливането със законите на битието, които пулсират във всяка жива частица с противоречивото единство на заобикалящия я го свят.

Елин-Пелиновата поезия представлява уникална интерпретация на драмата на човека, предизвикана от институциите на цивилизования свят от противоречията  между града и селото, между морала и закона, между природата и културата. Затова Пелиновите персонажи често са представени спрямо организираните социални и културни пространства на града и селото. Те са селяни, но преди всичко те са хора, залутани в неизчерпаемите измерения на съществуването, а пътят им често не е увенчан  с постигане на крайната им цел. Без да е сложен по природа , този тип човек е жизнено пълнокръвен, богато наситен и правдив. Неспособността за откриване на крайната цел насища с особен смисъл движението, а отделеността от социума, усамотеността правят избора на Елин-Пелиновия човек да бъде по-значим и по-богат.

На първо място литературата продължава да се насочва към българското село, откъдето тя извлича характерни социални и психологически проблеми. След това се нарежда на второ място образите на света и човека. В прозата на Елин Пелин специфично се срещат традицията, в лицето на обективната и социална визия, и новите развойни тенденции, според които човекът се представя като субект на собствените изживявания.

Селото е пространството на природния космос на  човека, където всичко е хармонично изградено от съчетаването на противоположности удържащи човека и света . Времето е описано с вечната повтаряемост на истините в живота. Градът и селото в творчеството на Елин Пелин са две полярни, несъвместими пространства. Светът на Елин-пелиновия човек е селото, философията за живота му придава хармоничност и мотивация. Селото у Елин Пелин е пълноценен  живот, всичко което прави, мисли и чувства човек произтича от убедеността. Затова изборът е направен с вяра. Личната му убеденост е глас на инстинкта, глас на истината.

Обект в разказите на Елин Пелин е животът на българския селянин, трудът, обществените му и родови контакти . Светът на българското село е художественият свят на Елин Пелин. Пресъздава го чрез участта на селянина, който е във вечен диалог със Земята, в борба с природните стихии и неблагоприятните условия на труд. Селянинът е подвластен на утвърдените морални норми и общоприетите етични ценности. Светът на малкото селце с ниски къщурки, със старата църква, с ханчета и кръчми, разградени стари гробища и дълбока кал по пътищата, където живеят със своите малки радости и големи мечти неговите герои.

Полето, нивите, стърнищата са трайни белези в изображението на селото чрез тяхното описание се внушава горчивата истина за вечната борба на селяка с природните беди, със собствената си съдба и с неприязъна на света като цяло. Пейзажите изграждат внушение за жертвеност, мъчителност и за изтощителност от селския труд. Трудът на селянина е главна, неизменна важна характеристика в живота на българското село. Работата, която извършват може да я оприличим като борба за оцеляване, дълг към себе си, другите и към Земята. В разказа „Ветрената мелница” има вътрешно желание за дело и активност. В „Косачи” със словото на Благолажа се извисява духа далеч от истината за трагичната участ на косачите.

Образът на селската кръчма е мястото, където е  в контакт с другите и в песента на кавала споделя болките си, забравя реалността и успокоява сърцето си. Образът ѝ не е хрумване на Елин Пелин, а придържане към правдата. Приемането на съдбата не означава отказ от живота, а търсене на опора, която да успокои съзнанието и да върне упорството. Песента и танците са дейности, които доказват любовта към природата на българина, които можем да срещнем в произведенията „По жътва” и във ”Ветрената мелница”. В песента и танца отруденото селско сърце търси духовното право на щастие. Въпреки тежкия живот, бедните са способни на благородни постъпки представени като сиромашка радост. В любовта се оглеждат човешкият дух и следването на мечтата .

Елин Пелин пресъздава реалистично българското село като представя социалната предопределеност на съдбата  на селянина. Разкрива истината за селото, за любовта на селския човек, за духовния му мир и за мислите, които го вълнуват. На фона на обикновения работен ден героя показва с жажда да открие незнайното.

В разказа “Андрешко” градът и селото, макар да са изградени в ситуация на среща, не могат да заговорят на един общ език, не могат да се разберат, да вникнат един в друг. Особено остър е конфликтът между селския момък и човека от града в разказа “Андрешко”. Тук героят има социални, но и нравствени измерения. Съдията не познава селяните, нито се е мъчил някога да ги разбере, за него у човека са парите и властта, на която служи. Думите на Андрешко са външно безобидни, но по същество са остри и уязвителни. Чрез тях писателят обвинява хората в държавата, които нехаят за народната съдба. Андрешко не се колебае да остави съдията-изпълнител в блатото, а пък на изпълнителят не му потрепва окото да прибере житото на Стоян. Диалогът играе огромна роля, разкриваща и характерите на героите, и техните философии, и различните им състояния, задавани от случката. Така двамата герои се оформят като автори на собствени, пълноценни жизнени и социални позиции, тотално взаимоизключващи се помежду си.

“Андрешко” е  разказ, фиксиращ един миг от разнообразния, пъстър и противоречив живот. Миг, в който се срещат двама души с противоположни морални и социални категории, еднакво жестоки един към друг поради пълната си невъзможност за вътрешно духовна среща. Всеки един от тях вижда в другия единствено злото, което той причинява. За съдията Андрешко е “хитрец” и “жив дявол”, а за Андрешко съдията е олицетворение на насилническата безскрупулна власт. Затова в тези разкази селото не е обект на криза, защото то си остава монолитно, цялостно и завършено.

Елин Пелин създава представата за мъчителна напрегнатост, за изпитание на човешките сили и воля, за страдание и безизходност, свързани с живота на селянина и с представата за труда. Българският селянин притежава жилава устойчивост и воля за живот. Елин-пелиновият герой е междинен, граничен и отделен, всъщност сам, а самотата е най-категоричният белег на кризата.