Подирих те, Апостоле!

В народа – многолико огледало –
подирих с трепет образа ти свят.
Опазихме ли твойте идеали
и равни ли сме като брат със брат?

Едно бесило съвестта люлее
и времето в съмнения кръжи.
Гори ли твоят огън или тлее,
погребан от грабежи и лъжи?

Не те открих по брифинги, коктейли,
по яхти и в препускащи коли,
ни в банки, домовете ни отнели…
Тефтерчето без глас надава вик!

Видях те сред безименните хора,
които месят хляб по ранина.
В усмивката – несетила умора –
на старец, станал зов за добрина.

Открих те нощем в майчините длани,
прегърнали невинното телце,
във бащински съвет и в радостта ни,
че има челяд българска, расте!

Дочух те и във детската гълчава…
В очите звездни, Дяконе, си жив!
Безсмъртието твое продължава
дори в несръчен, ала искрен стих!