Много улици извървях по света. Улици с дълга история и пъстра култура. Но има една, по която макар и далеч от родният град, продължавам да „вървя” и днес. Главна улица на Шумен. Такава, каквато я помня.

Гьезмету, Движениету или просто Главната. Разпростряна от гарата до едноетажните еврейски магазини в дъното на централния площад. С откритата панорамата към Хижата, стария град и залеза на слънцето, по-късно недомислено затулени от фасадата на модерния навремето хотел Мадара. Макар многократно наранявана от неудачни промени, съборени автентични къщи и отклоняващи вниманието грандомански паметници от към платото на Илчов баир, Главната днес е все така забележителна и прекрасна.

Тази улица винаги е имала душа. Само да можеше да говори. Щеше да разказва увлекателно, като стар, сладкодумен поет, за поколения интересни личности и семейства вървяли по нея. Излезли на късна следобедна или вечерна разкодка, задявали се, прегръщали се, целували се, обичали се.

Разделена на три нива, всяко си имаше свое неписано предназначение, излъчване, дух и история. Старите шуменски семейства, хай-лайфът, се разхождаха тежко по десния тротоар на долното ниво по посока Кьошковете, докато стане време за театър, или към Казиното в градската градина. Доктор еди кой си, аптекар еди кой си, полковник, художник, адвокат, инженер, старият учител или младата учителка, артистът…, все от сой. Модерно облечени и натъкмени, като за истинско предстоящо въздигане на духа. Всички се познаваха, спираха се да се поздравят, учтиви и усмихнати. Мъжете сваляха шапка за поздрав и изчакваха дамите първи да подадат ръка. Децата стояха кротки и родителите им се виждаха богове.

„Джам прай, ’гледалу прай!” подвикваха ваксаджийчетата в ранния следобед и усърдно лъскаха черните кожени пътъци. Най-напред ги почистваха прилежно с обратната страна на една вилица или нож и със сапунена вода. После пъргаво и в синхрон с две летящи четки, една във всяка ръка и накрая с парче гладко кадифе.

Някъде по същото време, чисти, подстригани и изгладени примерни деца, с цигулка в ръка или влачещи тежък акордеон, та дори и виолончело, отиваха на урок.

В късния следобед по платното на гьезмету движеха гимназистите. След смрачаване, по-оперените батковци и каки от последните класове се преместваха под сумрака на липите или на приканващите пейки в горната алея. И каква беше тази опианяваща наркоза, дали ароматът на липовия цвят или токовото излъчване на другия пол, но имаше нещо треперещо във въздуха и тялото.

По тротоара на най-горното ниво, стегнато се разхождаха курсантите от артилерийското училище с момите от медицинския техникум, медицинските сестри или госпожиците учителки. Блестящите им тъмносини униформи, със златни кортици на широките сребристи колани привличаха не само тези амбициозни жени. Дори поотрасналите единадесетокласнички бяха влюбени във „фазаните”, което предизвикваше дълбока завист и покруса в съучениците им. Запознанствата се случваха на някой бал или забава, организирани от „ръководствата”, за „изпускане на парата”, за всеобща радост и индивидуална надежда за любов.

Вечер в ресторантите свиреха „човешка” музика, а двойките танцуваха танци, които мобилизираха още повече изтръпващото усещане за близост. Пред Казиното децата си играеха с водата в шадравана, и от време на време любопитно поглеждаха как родителите им танцуват на дансинга. Едва ли разбираха родителската обич, но я чувстаха и по-късно щяха да си спомнят винаги за нея.

По гьезмету се заформяха и купоните, с най-хубавите момичета и момчета и с най-новата музика донесена от някой студент от София или моряк от Варна. „Бона сера синьорина”, “Затворническият рок” и „Ай кент стоп лавинг ю” се изливаха от грамофоните и магнетофоните Мамбо, Филипс и Смарагт.

През съботните и неделни дни разкошният салон на ДеНеА-то, с подреден като от художник паркет, се отваряше за балове и забави. В дясно до тази емблематична сграда с възхитителна архитектура беше летният ресторант-градина Двете липи. Едно непретенциозно място за всяка ръка хора, с добра музика, добра скара, шуменска бира и добро вино. А доброто вино се пиеше само с добри приятели. „Пи Димят – уби лъва” пък беше изписаният девиз в по-късно отворената механа, на мястото на военния стол в Денеато.

От ляво на Военния клуб, някак кацнало на едно по-високо ниво над улицата, имаше малко игрище покрито с валирана червена сгурия. Леко амфитеатрално, със съблекални и концертен подиум игрището беше център на шуменския баскетбол, волейбол, борби, щанги, естради, забавления и… отправен пункт за новобранците. Прясно остригани, с глави замаяни от току привършилата новобранска вечеро-утрин, все още деца, те чакаха да бъдат отправени към казармите. Родители, добри приятели и обещаващи вярност приятелки се бутаха сред изпращачите. Сакове, кошници и куфари, пълни с ризи, чорапи, партенки, гащи, баници, печени пиленца, салами…Народ, пъстротия, усмивки. Прегръдки, целувки и сълзи. Коя ли любов щеше да издържи цели две години?

Добри приятели се събираха и на забавите в прихлупеното читалище Напредък, на ъгъла на Кристал, срещу Бежерановата аптека. Кристал беше началото и завършека на гьезмету, според това кой къде живее и накъде се е запътил. След него, надолу към Градската градина, бе някак по-пусто и движението секваше. И все пак, това бе посоката към църквата Св. Три светители, шивачницата на Адама, ресторант Шумен, Казиното и гарата.

Театърът, книжарниците, кината, спестовна каса, ресторантите Севастопол, Грозд, Девятката и бръснарниците, модните шивачи, часовникари, обущари и чантари, Аговата фурна с топлия хляб, сладкарница България, бозата, пастите и дребните улични търговци създаваха уюта и привличаха народа. От приспособените за подвижна продажба стари бебешки колички се продаваха още топли, фъстъци, леблебии и семки. Мярката беше една дървена чашка, а опаковката – фунийка от вестник Вечерни новини или страница от стара, изписана ученическа тетрадка. В летния пек сладоледчии приканваха минувачите да си купят истински млечен сладолед. Поддържаха го в казанчета с буци лед около тях и го поднасяха във вафлени фуийки или притиснат между две квадратни вафлени корички. По-късно, за радост на децата, се появи и сладоледът „Скрежко на клечка”.

На площада пред днешния хотел Мадара, там където бабите и прабабите ни, са „фащали” файтоните за Кьошковете и гарата, Главната се слива с Казан(д)жийската.

Казанджийската улица беше една чудна смесица от красиви шуменски къщи, дребни развлечения, стари занаяти и неизменната аптека. Левият тротоар беше приютил кафеджийниците с неустоимия аромат на току що изпечено и смляно кафе, сбутаните арменски магазинчета за леблебия, фъстъци и солени бадеми, билярдните маси и зевзеците около тях. А десния заемаха наполовина вкопаните в земята железарници на казанджиите. Големи мехове разпалваха ковашкото огнище, чуковете удряха нажеженото желязо и създаваха една невъобразима метална симфония. Но истинската музика звучеше от близката сграда на прочутия хор Родни звуци. Тази емблема на шуменската култура не отстъпваше по популярност на театъра читалището, филхармонията и библиотеката.

Не само Казанджийската улица беше атрактивен придатък на Главната. Леко в ляво, по улица Васил Левски, тя поемаше към Тютюневата (старата фабрика), Тубдиспансера с паркиралия до него смешен рейс-флуорограф и по-нататък банята, която шуменци наричаха новата или горялата, Винпрома, Битпазар, Куршум чешма и стария часовник.

Наблизо до площада бяха и ателиетата на изисканите модни шивачи Моксата и Шаламана, достойни конкуренти на Адама. Стотици панталони, тренч и дъфел-коти, шлифери и абитуриенски костюми ушиха през годините тези трима магьосници на иглата.

Тези две разклонения на Главната бяха една от отправните точки към къщата на фото Маркарян, печатницата, безистена и Сонтур баня, Томбул джамия и турската гимназия, култовото читалище Ереван, Бирената (фабрика), Кьошковете и прочутите шуменски махали еврейската, турската и малко по-далече арменската и циганската. Хубав народ живееше там, музиканти, търговци, златари, часовникари и други тънки занаяти. Сунтур баня, както и Горялата баня функционираха и бяха известни със сръчните, яки теляци и грубите им като шкурка бански кесии. За по-паралиите имаше кабинки първа класа, с легло с чаршаф и лимонада.

Уникални са и стръмните, павирани пресечки на гьезмету, надолу към не по-малко известната улица Цар Освободител и нагоре, към военното училище и лозята под Илчов баир. Някои носеха имена различни от официалните. Черковната, Костовата, Доктор Димовата и всички останали, допринасяха за разнообразието на шуменския център. На ъгъла на Килийна беше къщата с малкото студио на В. Макарона. Често вечер, Макарона изнасяше на оградата един високоговорител и приковаваше шуменските интелектуални персони с най-новите джаз парчета, незнайно как добрали се от капиталистическия Запад.

Имаше и тъжни моменти. По горното платно на Главната преминавха траурните процесии към гробищата, които по това време бяха до пазара. Катафалката теглеха два едри коня-унгарска порода, с разкошни гриви и стилно подредени опашки. (Междупрочем, с четири коня от същата порода, се теглеха и оръдията на Пети полк). Пред катафалката вървеше попът, в черно расо, калимявка и димяща кандилница. Малко по-напред пристъпваше ангелоподобно дете с руси къдрици и дълга свещ в ръце. Най-отпред, клисарят носеше черен кръст с името на покойника. Докато процесията отминеше, улицата притихваше. Каруцарите и файтонджиите спираха, минувачите се прекръстваха и оставаха чинно със свалени шапки. Спираше и изчакваше процесията даже конвоят милиционери, които често водеха арестанти с белезници в обратна посока, към милицията или съда, който тогава се намираше на площада близо до входа на градската градина.

През зимата улиците се покриваха с много сняг, отъпкван постепенно, по един естествен начин. Моторизирано движение на практика нямаше. Каруцарите и файтонджиите преоборудваха каруците и файтоните в шейни. Главната и пресечките ставаха пързалки. Децата караха кънки, които закрепваха на обикновените си обувки със специален механизъм с ключ. Стръмните улици се превръщаха в писти за подобия на ски и шейни. Самоделни каици побираха по пет-шест души, че и повече. Каикът си беше изобретение. Една дълга шейна и една малка отпред свързана с нея, предназначена за управление с крака и въже. Железарите от Казанджийската им правеха шините, за да се плъзгат гладко и бързо. Понеже беше тежък и натоварен, каикът летеше шеметно и децата крещяха „Пист-а-а-а!”, Варда-а-а-а! (Пази се)

Първият градски автобус, минаваше също по Главната. Беше с дървено кормило и изглеждаше някак топчест и прегърбен

 Шуменци го наричаха омнибус. Кондукторът, важна личност, с чувство на държавен чиновник, подканяше пътниците „Минети напред! Сбийти съ в сридътъ!” Полека, лека Шумен се моторизираше. Появиха се първите десетина леки коли Москвич, Вартбург и Шкода и чешките мотоциклети Ява, чиито собственици бяха познати на всички. Нямаше светофари. Само един дебел като буре катаджия, страшилище за няколкото шофьори, току изникваше отнякъде. Голямо преживяване за публиката бяха мотоциклетните състезания. Моторите ревяха по елипсата, образувана от долното и горно ниво на главната улица и въодушевлението беше неизмерно.

Но празничните манифестации на 24 май предизвикваха най-неподправения възторг на жителите. Каква привлекателна картина за окото и колко очаквани бяха хубавите ученички с бели блузки и черни полички от лъскавата фанфарна музика на Първа гимназия. Не им отстъпваха и мъжкарите от духовия оркестър на механотехникума, стегнати в кремави куртки и кадифени фуражки.

 ……………………

След вечерния час на учениците улицата опустява. Патрулиращи отрядници, с ленти на ръкавите, се оглеждат за неприбрали се ученици. Комендански двойки проверяват документите на някой закъснял от градска отпуска курсант. Свършват последните прожекции на кината. Ресторантите затварят и улицата притихва в провинциална тишина, нарушавана от ударите на градския часовник.

Мургав съгражданин тика огромна двуколка с навит, дебел маркуч свързан в близкия водопроводен кран. Другарят му по съдба, яхнал предния край, мие старателно паветата и тротоара. Водата свисти и разпръсква отблясъците от луната.

Както всяка сутрин, църковната камбаната бие точно в седем и поздравява града. Утринта настъпва с ухание на чистота, джиджипапа и тиганички, топли милинки и кифли с мармалад, кисело мляко, банички и боза. Ухание, премесено с мириса на печатарско мастило от струпаните пред РЕП-а ветници, току що докарани с Бързия (влак) от София.

Времена на еснафлък, пъстри занаяти, търговийка, срещи по Главната и едно необикновенно желание за културно саморазвитие, в което като че ли масово участваха всички.

 ***

Този разказ е съвкупност от спомени, без хронологична подреденост във времето и е само емоционален опит за пресъздаване на частица от миналото на Шумен.