Железния закон на олигархията

Напоследък наблюдаваме събития, които провокират темата за олигарсите. Политици, медии, социолози, политолози, синдикални дейци и телевизионни водещи се опитват по всякакъв начин да прехвърлят този въпрос в средата на бизнеса. .

Поводът за тази дискусия е хаосът с джиросването на акциите на ФК Левски от господин Васил Божков на името на премиера Бойко Борисов. Не дискутирам дали това е правомерно или не. Въпросът е, че се прави опит да се посочи бизнеса за олигархичен. На бизнеса може да се припишат повечето състави от Особената част на Наказателния кодекс, но не и олигархично поведение. Обръщам внимание за отдавна  направения обоснован извод, че олигархията е присъща на политическите партии и синдикати и е техен постоянен спътник. Тук е мястото да припомним какво е казал за олигархията големият изследовател на партийното строителство Робърт Михелс чрез сътворения от него “Железен закон на олигархията”.

След дългогодишно изследване на Германската социалдемократическа партия и целия политически живот в Германия още в началото на миналия век той стига до извода, че олигархията е неизбежен спътник на политическите партии и синдикатите. Този, който говори за ПАРТИЯ – казва Михелс – говори за ОЛИГАРХИЯ. Според него организациите раждат управление на избраните над избирателите, на представителите над  представляваните.

         Защо тогава партолозите прехвърлят въпроса за олигархията от себе си на бизнеса. Отговорът е само един – да прикрият целта на участието си в публичната власт. В голямата си част тази цел не е за общото благо, а за лично облагодеталстване. Как се става милионер без да си бизнесмен и без да притежаваш капитал? Само с власт! Затова е и големият стремеж за придобиване и упражняване на публичната власт. Ако не болшинството, то значителна част от партийните дейци и синдикалисти чрез публичната власт придобиват блага, за които не могат да помислят дори и успели бизнесмени. Те са в бордове на директори, в управителни и надзорни съвети, в органи от които зависят лицензионни режими и навсякъде, където се “поставя подпис” на властимащ.

        Какво да правим тогава с ДЕМОКРАЦИЯТА? Да я защитим! Защото с нея зле, но без нея още по-зле.

Автор: Никола Тодоров – магистър по право